Калоферци

ХРИСТО БОТЕВ

В българската история Калофер завинаги остава свързан с най-великия свой син Христо Ботев – гениален поет и войвода, блестящ публицист, един от ръководителите на българското национално-освободително движение.

Христо Ботьов Петков е роден на 6 януари 1848 г. (нов стил, 25 декември 1847 г. по стар стил) в една от стаите на старото училище, намирало се в храма „Св. Богородица“ в центъра на Калофер. Баща му е известният даскал Ботьо Петков, а майка му – Иванка Ботева, за която съвременниците казват, че била прочута със своята хубост, гордост и силен дух. Ботев е първото от общо деветте деца в семейството.

Малкият Христо започва образованието си в Карлово, където през 1854 г. се премества да учителства баща му Ботьо Петков. През 1858 г. обаче семейството се завръща в родния Калофер и момчето постъпва в местното трикласно училище, където отново учител е баща му.

 

През есента на 1863 г. Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава за Одеса. Тук под влиянието на различни руски автори започва да изгражда своя стил на писане и прави първите си поетични опити. Не минават и две години преди енергичният и буен Христо да бъде изключен от учебното заведение.  Причината – „липса на интерес към учебната програма“. Стипендията му е прекратена и той получава еднократна сума, за да се прибере в България. Въпреки това Ботев остава в Одеса, издържайки се с преподаването на частни уроци.

През 1866 г. Христо Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия. В началото на 1867 г. получава известие, че баща му е тежко болен, и се връща в Калофер. По това време е публикувано и първото му стихотворение – „Майце си“, с подкрепата на Петко Рачов Славейков и неговия вестник „Гайда“.

През май 1867 г. Ботев произнася пламенна реч по случай деня на славянските първоучители Св. св. Кирил и Методий. Заради опасността да бъде заловен от турските власти е принуден да напусне Калофер и заминава за Румъния. По време на пребиваването си в Румъния Ботев се оформя напълно като характер. Успява да се сближи значително със Стефан Караджа, Хаджи Димитър и Жельо войвода, която трябва да премине Дунав и да навлезе в поробените български територии. По това време написва едно от емблематичните си произведения – „На прощаване“.

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България.  За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие, както и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК, в резултат на което през 1875 г. председателят подава оставка и се стига до разпускане на организацията. След създаването на Гюргевския революционен комитет  Ботев установява контакт с неговите членове.  През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой.

Когато новината за кървавото потушаване на Априлското въстание и хилядите жертви стига до Ботев, той решава да посвети последните дни от живота си на един героичен подвиг, който да остави дирята си във времето и да бъде запомнен навеки от всички българи. Сам организира чета, оглавява я и потегля към родината. Българите стигат до Гюргево, откъдето на 16 май се качват на борда на кораба „Радецки“.

След превземането на парахода, Ботевите четници слизат на брега при Козлодуй и се отправят към Балкана. Въпреки очакванията, обаче, недостатъчно българи се присъединяват към бунтовниците, народът все още е наплашен от ужаса на Априлското въстание. Христо Ботев и доверениците му водят поредица боеве с османската потеря, като постепенно се оттеглят към планината.

На 2 юни 1876 г. в сърцето на Балкана – подножието на връх Вола в Стара планина, след края на сражението куршум пронизва Ботев. И до днес не спират споровете дали е бил убит от турчин или е бил предаден от свои. На този ден поробената, пропита с кръв българска земя се прощава с още един от своите велики синове. Христо Ботев посвещава цялото свое съществуване, своята младост, своята сила и своята смърт на идеала за майка България!

Всяка година на датата на неговата гибел – 2 юни, отдаваме почит към паметта на Ботев и всички, загинали за свободата на родината.

Ето част от  творчеството на революционера-поет, стихове, оставили белег в сърцата на всички истински родолюбци: „Майце си“; „Към брата си“; „На прощаване“; „Елегия“; „Делба“; „До моето първо либе“; „Хайдути“; „Пристанала“; „Борба“; „Странник“; „Гергьовден“; „Патриот“; „Хаджи Димитър“; „В механата“; „Моята молитва“; „Зададе се облак темен“; „Ней“; „Обесването на Васил Левски“; „Защо не съм…?“; „Послание“.

Източник: Музей „Христо Ботев“, Калофер

Bulgarianhistory.org

https://muzeibotev.com/index.php

 

Ботьо Петков

Наричан даскал Ботю, е български просветен деец и учител.

През 1828 г. Ботьо Петков постъпва в гръцкото училище на Райно Попович за подготовка на учители. Там изучава гръцки език и други дисциплини и получава солидно за времето си образование. След като известно време учителства в родния си град, през 1839 г. Ботьо Петков започва работа като учител в Калофер. Доказал се като надежден и способен учител, през 1841 г. е избран от Калоферската община да замине за Одеса, за да учи в Одеската семинария. Престоят му в Одеса продължава 2 години. В семинарията Петков е сред тримата (от 13) български ученици, отличаващи се с „твърде добри способности“. Този период „формира характера му, приобщава го към руската литература, събужда и утвърждава богатите му литературни дарби“.

След завръщането си през 1843 г. Ботьо Петков продължава своята дейност като народен учител. В резултат от усърдната работа броят на учениците нараства значително и сградата, в която се е помещавало училището, става непригодна. Ботьо Петков успява да убеди калоферската общност, че има нужда от нова, по-голяма и просторна сграда. През 1848 г. е открито новото училище в Калофер, придобило известност като Мъжко класно училище. Сред неговите ученици са екзарх Йосиф и Иван Вазов.

До края на живота си остава в Калофер, където развива учителското си дело. На 29 август 1869 г., след продължително боледуване, Ботьо Петков умира от туберкулоза.

Екзарх Йосиф I

е виден висш български православен духовник, екзарх на Българската екзархия от 1877 до 1915г. Екзарх Йосиф има големи заслуги за запазване на единството на Българската православна църква и за българското просветно и църковно дело в Македония и Одринско, останали в Османската империя след 1878г.

Роден е на 5 май 1840г. в будния подбалкански град Калофер със светското име Лазар Йовчев. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци учи във Великата народна школа във Фенер, а след това във Френския колеж (Цариград). С подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен, постъпва през 1864 г. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а 3 години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.

Екзарх Йосиф умира през 1915 г. Погребан е в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София, в близост до страничната олтарна врата. Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели.

Паметникът на Екзарх Йосиф се намира на главната улица, пресичаща град Калофер. Издигнат е по случай 150-тата годишнина от рождението на великия духовник по инициатива на пловдивския митрополит Арсений с дарения на населението от пловдивска епархия. Самото поставяне на паметника се забавя с 2 години и той е официално открит през 1992 година. Скулптори са Николина Канарова и Недко Кръстев, а архитекти – Ваня и Танко Серафимови. Монументът представя Екзарх Йосиф I в цял ръст, облечен в църковни одежди и с голям кръст на врата. Паметникът днес е чудесно място да си спомним делото на народния водач и деец, посветил целия си живот на борбата за защита на българския народ и на националната кауза.

http://monuments.bg/monument/exarch_yosiff

 

Елена Мутева

е първата българска поетеса, преводачка и фолклористка

Родена е в Калофер през 1825г. Сестра е на просветния деец д-р Димитър Мутев. Учи в Одеса, където се установява заедно със семейството си, заради кърджалийските нашествия. Запознава се с руската литература. Член е на Одеския литературен кръжец, в който членуват и Найден Геров, Ботьо Петков, Сава Филаретов и Добри Чинтулов. През 1842г. в дома на Мутеви в Одеса се състои първият негласен български литературен конкурс. Участват Елена Мутева и Найден Геров. Темата е „Преклонение пред всемогъществото на вездесъщия бог“. Печели го Елена Мутева с одата „Бог“. Записва народни песни и легенди. Има принос за запазването в Чехия на материали свързани с българския фолклор. Превежда басни от Крилов.

На нея е посветена поемата на Найден Геров „Стоян и Рада“. През 1858г., посмъртно, в списание „Български книжници“ са отпечатани от брат ѝ Димитър Мутев две нейни стихотворения – „Бог“ и „Басня“.

Умира от туберкулоза на 25 април 1854 г. в Одеса.

Никола Начов

е български писател, историк, библиограф и етнограф, академик. Роден е на 20 септември 1859г. в Калофер. През 1885г. участва в Сръбско-българската война в легиона на студентите.

Става учител в Перущица. От 1886г. в продължение на пет години е учител в Земеделското училище в Садово. От 1891г. е учител в София. На учителската професия Никола Начов отдава тридесет години от своя живот.

През 1904 г. основава Калоферската културно-просветна дружба в София. Член е на Правописната комисия при Министерството на народното просвещение. Библиотекар в библиотеката на Софийския университет. През 1906г. Никола Начов е избран за „действителен член на БКД“ (днес равносилно на „академик“ на БАН).

Пише пътеписи, поеми, разкази и повести, предимно на теми от българската история и народния бит. Историческите му съчинения са на тема културния живот през Възраждането – „Калофер в миналото“, издадена за първи път през 1927г.

Умира на 29 септември 1940г. в София на 81-годишна възраст.

Барелефът на Никола Начов в Калофер е дело на скулпторите от Карлово Николина Канарова и Недко Кръстев и е открит на 24 май 2012 година.

Светското име на Доростолски и Червенски митрополит Михаил е Димитър Тодоров Чавдаров.

Роден е на 6 април 1884г. в гр. Калофер, в семейството на Тодор Драганов Чавдаров и Парашкева Аврамова – дъщеря на Димитър Аврамов и Велика, дъщеря на чорбаджи Недя Начоолу, от Калофер.

Първоначално образование получава като ревностен ученик в родния си подбалкански Калофер. През 1896г. семейството му се преселва в гр. София, където завършва ючбунарската прогимназия. През есента на 1906г. със стипендия, отпусната от Светия Синод, заминава за Русия, където следва в Киевската духовна академия.

Като епархийски архиерей, той е инициатор на множество благотворителни и културно-просветни начинания в епархията си и извън нея. Почетен председател е на Българския червен кръст в София, а от 1927г. до 1944г. е и председател на БЧК в Русе.

Митрополит Михаил има много публикувани статии и сказки в „Църковен вестник“. Автор е на множество книги, брошури и статии от църковно-исторически, нравствено-богословски и социален характер.

Почива на 8 май 1961г. в гр. София. Погребан е в притвора на русенския Катедрален храм „Св. Троица“.

Източници:

https://en.calameo.com/books/000446371897cf762d70f

http://kaloferheroes.blogspot.com/