Църкви и манастири

Девическия манастир „Св. Въведение Богородично”

В Девическия манастир „Св. Въведение Богородично”, създаден в началото на ХVІІІв., се намира църква със същото име. В сегашния си вид манастирът е от 1862 г. След Освобождението е възстановен с руски средства и църквата е украсена с руски икони, най-ценните, от които са копия на Казанска, Тихвенска и Смоленска Св. Богородица. В храма се намира аязмо, вкопано на 2,50м. под подовото ниво. Според преданието водата му е лечебна.

Калоферският девически манастир “Въведение Богородично”, известен още като „Горният метох“, се намира в западната част на китния Калофер. Разположен е на възвишение, на десния бряг на река Тунджа.

За основаването на манастира и за по-ранната му история са запазени малко сведения. Основен извор представляват записките на калофереца Еньо Кърпачов, който проучвайки миналото на родния си град, прави извадки и преписи на летописни записки за Горния метох (манастира) и Долния метох – „една малка историйка с разни почерци“, в които монахините записвали по-забележителните събития от живота на метосите. Оригиналните летописни записки са унищожени, но за щастие, преди това неизвестна монахиня („почеркът е краснописен, руска школа…“) ги преписва в синтезиран вид в отделен ръкопис, който днес се пази в Пловдивската библиотека, заведен под № 385. Навярно авторката е някоя от образованите монахини на Горния метох, които се учат в Русия.

Сведения за манастира получаваме и от изследванията за миналото на Калофер на историка Никола Начов (1859-1940г.), както и от много други писма и документи.

Началото на днешния девически манастир е положено с основаването на Горния метох (около 1738г.). Това става, след като в началото на XVIII в. в Калофер идват гръцки духовници и започват да прокарват политика на гърцизация, но разбрало опасността, будното българското население демонстративно се отказва от тях и за да задоволи своите духовни нужди, се обръща към управлението на Рилския манастир с молба да им изпрати постоянен духовен изповедник. Молбата е удовлетворена и не след дълго е изпратен духовникът Доротей, който е назначен от манастира като таксидиот – да събира помощи за възстановяването на Рилската Света обител. Като просветен монах и родолюбив българин, той бързо се отзовава на духовните нужди на населението, за което е посрещнат с признателност. Настанен е да живее в специално построена за него стаичка, намираща се в подножието на стълбите, които водят към по-късно построената църква „Св. Петка“, днес наричаща се „Св. Архангел Михаил“. Тази стаичка се е намирала на мястото на рухналата и съществувала до неотдавна „Черковна фурна“ на левия бряг на р. Тунджа. Тази стаичка се оказва ядрото на монашеството в Калофер – метоха-майка, което впоследствие дава начало на четири метоха. Скоро след пристигането на отец Доротей, две девойки от Калофер се посвещават в монашество (с монашески имена Мария и Рипсимия), при което духовникът ги настанява в посочената стаичка, а той се премества в друга по-просторна постройка, построена пак специално за него, горе, при новопостроения храм „Св. Петка“. Първа, от посочените две девойки, приема монашество Мария и тя се счита за първата монахиня в Калофер. И тъй като, преместването на отец Доротей става в една и съща година с построяването на църквата „Св. Петка“, чиято дата се знае от паметна плоча (и днес стои на западната фасада на църквата „Св. Архангел Михаил“), то може да се приеме, че девическото монашество в Калофер възниква най-рано през 1714г. Първото монашеско общежитие в Калофер няма свой храм и монахините вземат участие в богослуженията при храма „Св. Петка“. След като числото на монахините достига 15, а има изгледи да расте още повече, става неудобно те да съжителстват заедно, една част от тях се отделя и полага основите на първия девически метох в града – Долният метох (около 1730г.). Тогава първите монахини Мария и Рипсимия продължават да живеят в метоха-майка, но когато броя на монахините в него отново се увеличава, те се преместват горе, в местността „Полето“, на десния бряг на р. Тунджа, точно срещу църквата „Св. Петка“. Там основават втория метох, който противоположно на първия наричат „Горен“, понеже е разположен на височина.

За възникването на Горния метох благоприятства стечение на обстоятелството, че дъщеря на Никола Астарджията от Казанлък, която постъпва послушница при монахините в Калофер, преди да се замонаши умира, след което, от мъка по загубата на дъщеря си, бащата се премества в Калофер и купува място на „Полето“ (по това време извън града) и там продължава да работи занаята си – астарджилъка. Когато монахините Мария и Рипсимия решават да основат нов метох, те се обръщат с молба до Астарджията да им отстъпи това място. Той се съгласява да направи това в памет на покойната си дъщеря, при условие, че ще приеме монашество и ще остане да живее при тях до края на дните си, както и направил. В споменатия ръкопис № 385 е отбелязано, че Никола Астарджиев построява метоха „като в манастир, защото решил ся бил да ся покалугери и там да си умре“. Съдействие на монахините оказва и брата на монахиня Мария – Станко, който съгражда килии за сестра си и нейните съподвижнички и малка църквица, която при освещаването духовник Доротей нарича „Въведение Богородично“, защото в деня на този празник Мария приема монашеството. За първа игумения на метоха той благославя същата монахиня Мария Петрова. Това става някъде около 1738г.

През размирните кърджалийски времена в края на XVIII – началото на XIXв., когато Калофер е трикратно опожаряван, обителта е на два пъти разорявана, като след това е наново възстановявана. Първото опожаряване на Горния метох се отнася за времето на игумения Рипсимия, през 1772г. Тогава монахините успяват да се спасят, като се укриват в Карлово, но метохът изгаря. Следващата игумения Теоктиста довършва започнатото от предшественичката ѝ възстановяване на метоха, като го огражда с високи зидове и здрава порта. Второто опустошаване е извършено в края на 1799г., една седмица преди Рождество Христово, от кърджалийска банда, предвождана от самия Индже войвода, който, идвайки от с. Ново село (дн. квартал на гр. Априлци) през Русалийския проход, първото нещо което вижда е Горният метох. Тогава, монахините и укрилите се при тях хора успяват да се измъкнат през една тайна врата – „сосъ страхомъ великимъ“ и избягват отново в Карлово. През това време кърджалиите разбиват метохската порта, нахлуват с ярост и след като не намират скрити хора, обират всичко по-ценно и запалват метоха. Паянтовите постройки изгарят до основи, така че след пожара на мястото на метоха остава гола поляна. Монахините остават да живеят в Карлово по частни къщи цели десет години. Там те работят и събират средства, след което се връщат при изпепеленото си огнище и отново построяват килии и малка църквица. Горният метох е възстановен изцяло през 1815г., за което свидетелства специално издаден ферман за построяването му, написан на турски и гръцки език. По това време монахините в него са 40 на брой. Възстановената църква е малка и дървена, тъй като турската власт все още не позволявала строеж на високи християнски храмове. Впоследствие, когато монахините се увеличават и броят им надминава 60, при което килиите се оказват недостатъчни, при игумения Митродора метохът е разширен.

Горният метох е изцяло възобновен през 1862г., след излизането на Хатишерифа (1839г.) и Хатихумаюна (1856г.), с което настъпва масово строене на църкви по българските земи. За това и днес свидетелства надпис върху мраморна плоча, зазидана над главния западен вход на манастирската църква: „изъ основанiя иноческая девическая Св. обителъ съ храматъ Воведенiя пресветия Богородици в 1862л. юлия 26“.

За да се сдобият с ферман от османската власт, разрешаващ им да възобновят манастира, монахините се възползват от услугите и съдействието на видни българи в Цариград като Димитър Гешов (първи братовчед на игуменката на метоха) и Христо П. Тъпчилещов (богат търговец от Калофер). Както сочи паметната плоча, възобновяването на метоха и храма става изключително с дарението на г-жа Евпраксия Д. Гешова, тогава игумения на обителта. Това става благодарение на наследство, което тя получава след смъртта на своя брат – Христо Гешов, търговец във Виена, през 1860г. За подобряване на незавидното материално състояние на метоха монахините събират помощи от Русия, за което съдействие оказва Найден Геров. Там те посещават свои сънародници от българските колонии в Бесарабия, Одеска област, отиват и до Москва, Петербург и другаде, като навсякъде срещат широка подкрепа. Със събраните средства Горният метох е възстановен, като външният му и вътрешен вид придобиват голяма представителност. През 60-те години на XIXв. броят на монашеското сестринство вече надхвърля числото 90.

Не трябва да се пропуска, че духовен наставник на монахините в тези времена на тежки изпитания е изпратеният в Карлово, като таксидиот от Рилския манастир, духовник Кирил.

През епохата на Възраждането калоферските метоси, сред които значимо място заема Горният метох, дават добра духовно-монашеска подготовка на обитателките си, което впоследствие бива възнаградено с обилни плодове. Прочути с образованите си монахини, някои от които получават образованието си извън родината в престижни училища, метосите привличат много девойки от близо и далеч. Получили добра духовна подготовка, някои от тях основават или ръководят нови монашески общности, а други са специално изпращани в Калофер, за да бъдат подготвени за основателки на обители. Така около 40-те години на XIXв. възпитанички на Долния метох (две девойки с монашеско име Ефросиния) полагат основите на Габровския девически манастир (унищожен през 1959г.), а с Горния метох е свързано основаването на Новоселския девически манастир „Св. Троица“ (чрез монахините Сусана и Серафима, които са негови първи игуменки) и на Казанлъшкия девически манастир – възпитаничка на Горния метох (Сусана Генчева) поставя основите на монашеството в Казанлък.

Тъй като съдбата на метосите винаги е била зависима от историческата съдба на Калофер, така и по време на Руско-турскта освободителна война (1877-1878г.), след временното отстъпление на руските части, през юли 1877г. манастирът за пореден път бива опожарен, при което всичките му старини са унищожени, а неуспелите да се спасят стари и болни монахини и събрали се там други хора са жестоки изклани. Тогава целият град, както и трите съседни метоха също биват опустошени. Турците в продължение на три дни палят, убиват и безчинстват. Жертви на нечовешките изстъпления стават стотици жители на Калофер и на селищата около него. По-късно костите на изкланите са положени в костница под олтара на манастирския храм. Килиите на метоха са изпепелени, остават да стърчат само голите каменни стени на храма. Огънят и неверническа ръка унищожават и почти цялото църковно движимо имущество (икони, реликви, утвар, книги и др.), голяма част от което манастира придобива чрез дарения от Русия.

След Освобождението оцелелите калоферски монахини от четирите метоха в града възстановят само Горния метох, като така израства Калоферския девически манастир “Въведение Богородично”. За целта те отново изпращат монахини за събиране на дарения в Русия. През 1881г. манастирът е успешно възстановен, а иконите и църковната утвар пристигат отново като дар от Русия.

В следосвобожденските години манастирът продължава да се разширява и облагородява, като за тази цел средствата са събират отново почти изцяло от дарения. Един от големите благодетели на обителта е Георги Шопов, роден в Калофер и живеещ в гр. Исмаил, Русия. С негови пари е построена част от западното жилищно крило – т.нар. „Шопови стаи“. Той построява и приюта – „бедницата“ на мястото на Долния метох. Неговата майка Мата – Мария Шопова прекарва старините си в манастира, където живее до смъртта си, обгрижвана от благодарните монахини.

Девическият манастир е окончателно възстановен и уреден към 1900 г. и отново заема своето достойно място, издигайки ръст в подножието на величествения Балкан.

От 1988 г. игуменството е подето от монахиня Възкресия Величкова. До 15 януари 2021 г. многовековният девически манастир в Калофер бе заведен под мъдрото управление на монахиня Валентина Друмева, която напускайки ни, остави след себе си над 60 книги и повече от 2000 деца, докоснали се до православието под нейното духовно водачество в неделното училище, което съществува от 1991г.

Днес Калоферският девически манастир посреща ежегодно хиляди поклонници от цялата страна. Тук те намират глътка духовен въздух, която ги кара да почувстват Божията благодат. Откриват спокойно място за молитва и се докосват до внимателно и топло монашеско гостоприемство. Така, запазил облика си на възрожденско духовно огнище, манастирът продължава старите просветителски традиции.

Храмовият празник на обителта е Въведение Богородично – на 21 ноември, който е приет за Ден на християнското семейство.

Манастирът притежава копия на чудотворни икони на Света Богородица, подарени от Русия – “Казанската Света Богородица”, “Владимирската Света Богородица”, икони от мъжкия манастир в Тихвин и от катедралния храм в Смоленск. В манастира се намират и три икони, оцелели от клането през XIX век – “Печерската Св. Богородица”, дар от Киев, която е леко опалена и по която на три места могат да се видят следи от набождане със щик; “Всех скорбящих радост”, която също е била прободена от турците; и икона, изобразяваща Светата троица, Възкресението и множество светии, която също е обгоряла при опожаряването.

В олтара на църквата се съхраняват частици от чудотворните мощи на св. Мина и на новия гръцки светец Нектарий Егински. С частици от мощите на Св. Нектарий сестринството се сдобива след поклонничеството си в основания от самия светец манастир (“Св. Троица”) на остров Егина.

Източник: http://svetimesta.com

Храм Св. Архангел Михаил

„…Като дете влизах с баща си в олтара и с любопитство, интерес и някакъв скрит ужас гледах към тавана на храма. Той бе целият надупчен, а стенописите  надрани. Дядо и татко разказваха, как при второто изгаряне на Калофер 1877г., турските войници в своята безпомощност и гняв са стреляли по иконите, разбивали и палели… Никола Начов пише в „Калофер в миналото” (335 стр.): “… трите черкви били опустошени…, очите на всички светии по очуваните икони, залепени високо по стените и иконостаса, били издълбани с байонети или с ножове, стените и сводът надупчени с безброй куршуми, подът издълбан…”. Камбаните обаче, излети през 1869г. остават непокътнати при дивото нахлуване на турска армия в гр. Калофер.”

доц.д-р Ивайло Найденов

Източник: https://dveri.bg

Внушителната и красива църква доминира над града. Построена на високо, над левия бряг на река Тунджа, нейно графично изображение илюстрира разказа за Калофер на Феликс Каниц в “Histoire de la guerre d’Orient 1877-1878. В олтарното пространство има запазени стенописи, работени от Георги Данчов – Зографина през 1870-1871г. В сегашния си вид църквата е изградена от Уста Генчо от Трявна. Тя е издигната на мястото на по-малка църква, която носи името “Св. Петка”.

„Преди триста години, на Петковден 1714г., празнично прозвучава камбанен звън над Калофер. Вероятно първият. Камбаната на църквичката „Св. Петка” е отбелязала храмовия й празник. Тази църква днес не съществува, а на нейно място има друга – „Св. архангел Михаил”. За нея големият родолюбец и уважаван съгражданин академик Никола Начов пише: „В Калофер, на левия бряг на река Тунджа, под хълма Гола могила (Кошовете)…, почти извън градеца” се намира църквата „Св. Архангел”, а Феликс Каниц я описва в своите пътеписи: „Тя има трикуполен притвор и едно главно кубе и е най-монументалното украшение на градеца…”.

В наше време за историята на църквата съдим от една мраморна плоча, за която пише Н. Начов: „И днес над западната, главна врата и под трите изображения на св. Парашкева, св. Архангел и св. Кирилий и Методий стои непокътната от 1877 мраморна плоча с този варакосан (позлатен) надпис:

СЪЗДА СЯ ХРАМ ПРЕВОНАЧАЛНО СВ. ПЕТКИ В ЛЕТО 1714. ВЪЗОБНОВИ СЯ С ПРИБАВЛЕНИЕМ ХРАМ СОБОРА СВ. АРХАНГЕЛОВ В ЛЕТО 1799. НИНЕ ЖЕ ВОЗОБНОВИ СЯ ПАКИ С ПРИБАВЛЕНИЕМ ЕЩЕ ХРАМ СВ. СЛАВЯНО БЛЪГАРСКИХ ПРОСВЕТИТЕЛИ СВ. КИРИЛА И МЕТОДИЯ В ЛЕТО 1869 МАРТ 25

Как е изглеждала първата църква, посветена на св. Петка, не знаем, а и трудно бихме си представили. Самият Начов се чуди: „Построената в 1799 година беше малка и ниска и с окадени стени и икони. Кога да я съборят, стече се почти цял Калофер да помага, считайки това за богоугодно дело. И нас – дребните дечурлига – заведе дядо Начо да пренасяме керемиди и малки камъни. Старата черква съборихме до основи и новата направихме много по-голяма … А каква ли мъничка е била първата черкова от 1714 г.?”.

Малка е била, сигурно, и не толкова осветена и украсена. Не е имало и митрополитско знаме в двора, нито ликът на епархийския архиерей е греел от стената. Но е действала и е събирала с камбанния си звън иначе боголюбивия калоферски народ. Същият Никола Начов казва за църквата още: „… голяма част от Новакова махала се черкуваше в тази църква, черкува се и днес”.

Храм „Св. архангел Михаил” стои гордо на своето място като наследник на малката църквица „Св. Петка” и като посредник между земното и преходното (града) и небесното и вечното (гробищния парк, който е на няколко стотин метра нагоре по хълма)…”

доц. д-р Ивайло Найденов

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100656/catid,29/id,19903/view,article/

Храм Успение на Св. Богородица

Храмът „Успение на Св. Богородица“ се намира се в центъра на Калофер. Северозападно от него, под сводеста постройка с колони, е лечебното аязмо. До него е поставена мраморна плоча, отбелязваща мястото на стария Светогорски метох и училище. В една от стаите на това училище се ражда Христо Ботев.

Тази църква е построена в днешни си вид през 1848г. върху основите на по-стар храм, чието време на изграждане не е известно. В строежа ѝ, както и в този на друга калоферска църква – “Св. Атанасий”, участват брациговски майстори.

През 1964г. църквата “Св. Богородица” е обявена за паметник на културата.

Църква Св. Атанас

Единствената църква на десния бряг на Тунджа е “Св. Атанас”, чийто мраморен иконостас е дарен от калоферските търговци в Цариград и е донесен оттам с волски каруци. Тази църква е изградена във вида, в който я виждаме днес през 1842 г., върху основите на по-стар храм, съществувал на това място от незнайно кога. Известно е, че при него още преди XIX в. е имало килия, в която са пребивавали светогорски монаси, работили за духовното възмогване на калоферското население. За годината на възобновяване на храма научаваме от една мраморна плоча, скрита в литаврата на един от прозорците на църквата, върху която е издълбана релефна графика и надпис: “1842 Март 25, Възстановена бе църквата и в името на нашия Светец Атанасий…”. Надписът бележи и че строител на църквата е майстор Стойо Иванов от Брацигово.
Красивият иконостас на храма е заплатен с даренията на производителите на аба, родени в Калофер и работещи в Истанбул. Струвал е приблизително 50 000 гроша и е бил пренесен до тук с волски каруци.
След Освобождението, във възстановяващия се град, който е почти напълно изпепелен от турците през 1877 г., в килиите към църквата „Св. Атанасий“ се помещава училище. Поради специалните обстоятелство, в него за първи път се обучават смесено момчета и момичета. Когато през 1880 г. е изградено новото мъжко училище на левия бряг на Тунджа, в килиите остават да се учат само момичета. С построяването на новото девическо училище през 1888 г. обучението в тези килии се прекратява напълно.
Църквата „Св. Атанасий“ е обявена за паметник на културата през 1964 година.
Днес възрожденският паметник, тясно свързан с история на Калофер и духовните въжделения на неговите жители, е недействащ. Вече няколко десетилетия вратите му са затворени за богомолци, а църковната сграда и двор тънат в запустение.

Източник: http://svetimesta.com